Един ден столетниците също умират – www.359news.bg

Един ден столетниците също умират

В един текст, публикуван непосредствено след парламентарните избори през 2009 г., написах, че или „момчето“ (Станишев) си отива, или ще си отиде БСП. Тогава мнозина не се съгласиха и не защото оспорваха пагубната роля на бившия председател на партията, а защото бяха на сто процента убедени, че „един човек не може да съсипе една стогодишна партия“. Не подействаха и аргументите, че не става дума просто за една личност, а за донякъде заварената, донякъде качествено доразвита система на власт на една егоистична клика около „лидера“, при това напращяла от демонстративно пренебрежение към ценностите и принципите на левицата.

Пет години по-късно БСП лети по урвата към политическото небитие и вече не е ясно има ли спасение за столетната партия. Преди няколко дни социалистите удариха абсолютното дъно в представянето си на избори по всички възможни показатели – подкрепа в абсолютни и относителни стойности, нито един спечелен многомандатен район, превръщане в заобиколим фактор в политическия живот. Страшното обаче настъпи преди деня на изборите – ръководителите на партията очакваха поражението, бяха се примирили с него и не направиха дори опит да ободрят и поведат членовете и симпатизантите си. Дори коментарите им след изборите бяха някак равнодушни, сякаш констатиращи една неизбежна природна закономерност.

Падението на БСП наистина е логично и напълно заслужено.

Партията бе предадена и продадена от шепа кариеристи, сребролюбци и обикновени недоразумения. Но тя си е виновна, че ги постави на постовете им и им позволи да правят каквото си искат. Отдавна нито местните, нито националните ръководни органи функционират като пълноценни политически субекти, те просто „ратифицират“ волята на отделни, икономически и политически овластени групи. Последното доказателство за необратимостта на процеса бяха последните няколко месеца, когато бе очевидно, че са необходими радикални, хирургически мерки, но никой от фаворитите не посмя дори да ги назове, камо ли да се опита да убеди партията в тяхната животоспасяваща неизбежност.

Съдбата на БСП може би е решена, но съвсем не е еднозначен отговорът на въпроса беше ли това предопределено. Някои анализатори се позовават на аналогията на страните от Централна и Източна Европа, където партиите, започнали прехода, постепенно се изчерпаха и отмряха. Но в рамките на тази най-обща закономерност има палитра от възможни варианти. Не е все едно дали ще отмреш, след като си подал щафетата, или просто ще се изпариш, оставяйки след себе си празнота и горчивина.

Защото БСП може и да я няма, но голяма част, може би мнозинството от българите,
имат нужда от лява политика  и автентичен представител и защитник на левите им по своята същност интереси.




Най-сериозната и непреодолима причина за упадъка на социалистическата партия е тоталното скъсване с рамката на идейната и политическата идентичност. Криворазбраният прагматизъм, който оправдаваше всякакви политически лупинги и прегрупирания, изигра много лоша шега на червения елит, който толкова се бе отдалечил от партията си, че бе престанал да я познава и разбира. Върхушката на партията си въобрази, че ножицата между обещания и реални политики може да се разтваря до безкрайност. Основната поука, която би следвало да бъде добре разбрана от всички български партии и политици, че непрекъснатите политически превъплъщения, готовността да се спазариш с всекиго за всичко с цел пожизнено оставане във властта рано или късно, но неизбежно се заплаща с лихвите.

Тази базисна предпоставка бе многократно усилена от отвратителния начин, по който червените партийни велможи (макар и не само те) злоупотребяваха с доверието на масата редови симпатизанти за лично консумиране на властта и произтичащите от нея благини. Фалшът и лицемерието на ръководствата на БСП постепенно достигнаха токсична концентрация. Както и представителите на другите партийни елити, техните членове превърнаха политиката в условие за успешен бизнес, създадоха си по-големи и по-малки империи, поделиха си държавата на сфери на влияние. Предупрежденията, че това ерозира доверието към партията, бяха пренебрегвани или дори иронизирани като израз на „остаряло мислене“.

Това не можеше да продължава до безкрайност, но сривът не настъпи изведнъж . От избори на избори резултатите, постигани от БСП, показваха не само отстъпление от предишни позиции, но и постепенна метаморфоза на електоралния й корпус. Социалистическата партия се превърна в типична клиентелистка партия като останалите, пренебрегвайки уроците от съдбата на СДС и НДСВ. Нещо повече – този уродлив клиентелизъм бе превъзнасян като еманация на партньорството с обществото и в резултат се нароиха ред причудливи кадрови решения в сегмента на прословутата „гражданска квота“. Всъщност БСП би всички рекорди по привличане на кариеристи приспособленци, готови на всякакви комбинации и сделки с партийното началство в името на общия им интерес.

Така се стигна до най-странния парадокс в 25-годишната история на БСП след началото на прехода – уж приета като „реформирана“ в чужбина и като желан партньор от страна на почти всички у нас, социалистическата партия скъса връзката си с народа, в който се кълнеше, и загуби доверието на своята естествена социална база. Останалото бе въпрос на обстоятелства.

Но тази епикриза вероятно е тема за дискусия в по-тесни научни и партийни среди. Обществено валидната страна на драмата на най-старата действаща българска партия има две важни измерения. Първо, дали този процес на отчуждение и упадък ще се превърне в повод за размисъл на обществото и на останалите политици. Защото пороците на БСП са присъщи (дори и в по-голяма степен) и на всички останали партии – стари и нови. Именно затова партийно-политическата система на страната е необратимо изхабена и поражда единствено задълбочаваща се нестабилност.

Второ, каква ще бъде непосредствената и по-далечната перспектива на лявото у нас. Засега фрагментацията се засилва, повтаряйки едно в едно процесите в СДС след 2001 г. Въпреки че не могат да бъдат приравнявани, формациите, произлезли от БСП, носят „родилните петна“ на партията майка, включително по отношение на сложните политически, икономически и личностни взаимоотношения. По-съществено е, че всички те (може би с изключение на „Движение 21″) остават в орбитата на системата, изградена в хода на прехода. Това не им дава особени шансове, доколкото са нужни не поредните леви имитации, а автентична нова левица, отстояваща интересите на обезвластените и обезправените от тази система. Може би – като партията на „Възмутените“ в Испания, „Сириза“ в Гърция или формацията на Миро Церар в Словения.

Александър Маринов/trud.bg




Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *